The Lone Wolf

Redemption. This was the first word that occurred to me with the last sentence of the book. Redemption for what we've done; redemption from what we've suffered.

The Lone Wolf is a touching story of two people struggling to find their place in life and their true self, two souls which have suffered more than enough, two human beings who have discovered that we are the loneliest in our darkest hours.

I was reading the book on the brink of the NY eve. I started it the day before and was engulfed in cooking and etc. preparations for the NY on the 31st. I was feeling lonely. I’ve had the feeling for a while – holidays make me feel like that – they are happy, but yet they are lonely, ‘cos I don’t have “a second half” to share them with. It was a quiet NY eve at home with the parents and my brother. We just sat round the table, had dinner and watched TV. Time was passing, but even TV was boring, so I got back to the book, I wanted to know further – what would happen. Would Kasey manage to fix her marriage, or would she choose Andrew for a happily ever after? Frankly, I was hoping for the latter, but nothing had prepared me for how the book really ended.

10 minutes to midnight. It’s time to leave the book and get to the countdown and the champagne and fireworks.

So, NY has passed and was tucked back in bed with my Kindle, continuing the story. I couldn’t leave it. Till the end.

A twist of fate and I gasped – no, no, that can’t happen, I can’t believe it. OK, now what? I kept reading. Will they finally get together? Why is he lingering? Oh, come on.

And another twist. I didn’t expect that ending. Not that one!

As everyone else I’ve had my ups and downs. I’ve loved and I’ve been loved, even in cases when I couldn’t respond with the same.

But maybe what touched me most was the quote:

“You’re keeping me at arm’s length because you don’t want to get hurt, don’t want to depend on me and then have me fail you when you need me most.”

Just think of the many times we’ve done it in our lives – we withdraw ‘cos we’ve been hurt before. We feel lonely, but we don’t dare to ask for help, ‘cos we’re afraid that we cannot return the favour later on, that the other one may require more. We desperately need love, but at the same time we’ve built stone walls round our hearts and we’re just hoping that someone will come and take them down, someone else will save us from ourselves.

Yet, real life is not like that. The others may try to reach us through the walls, but we are the ones that should destroy them and walk ahead. We are the ones to open up our hearts and our souls and grant love, unconditional love to the world, to spread light and love, to be accepting and forgiving.

We are the ones to search for redemption. No! Not search – to grant ourselves redemption, to see the light and walk with raised head towards the tomorrow in our lives.

It made me think:

•       For all the children that live in families with abusive parents and make me feel grateful that I had a pretty decent one. They didn’t divorce, though they were on the brink of it at some point at my teenage-hood. They might have not been perfect, but I was spared the drama of some of my classmates – no arguments, no beating, no cheating…
• 
  
•      For all the children that were tossed around relatives and considered as second quality – I might have not received equal amount of love from both of my parents, but at least one of them compensated for the other – we had and still have our small quirks and I can feel the warmth and the love
• 
  
•        For all the parents that decide to stay together despite the fact that their marriage is over, just because they think that the child or the children they have will suffer less, than if they break up.
• 
  
•        For all the opportunities I had in life so far – for a satisfied lifestyle – my family might have not been rich, but yet I’ve had and still have more than enough – roof and a warm meal, clothes and electronics
• 
  
•        I am also grateful that I have not suffered a real war.

I am grateful – for the love and for the light, for every new day coming my way, as no one knows which one will be their last.

Thank you for the book, Story Cartel. With the shrinking markets and the lousy economy, it might not find a publishing house to translate it and distribute it in order to reach the wide audience in my country, but it reached me and it touched me. Very much!

The Angel of Mother ’s Love

Lorna Byrne says:
“No matter how much love you receive from your own mother, if you have a mother, this angel always enhances a mother’s love.”*

“…. and the Angel of Mother’s Love knew I needed to feel a mother’s love at that time, to feel more love, perhaps, than my mother was able to give me.”*

It seems that translating that book matches perfectly with my own emotional state.

I am really slow these days. Life is catching up on me, but I am too tired of it. Sometimes I feel like I need to run away for a week, hide somewhere with no TV, no Internet, no cell phone coverage… and all I need is a big hug to fall into and rest.

I’m sick and tired. Really! I don’t know if this has to teach me of more patience or to speak up my mind or…

But I do feel like a hospital attendant, cleaner, cook and housekeeper at the same time in the last couple of weeks.

I get up and start to clean. I have to vacuum clean the kitchen, where you sleep; the corridor and the loo, if I don’t want bring around the remains of your sickness spread on the floor, whenever you go. If I do it early in the morning, I might have to repeat the procedure in the afternoon, as new pile has spread up across the carpets.

I have to bring you food in bed. You’re too stiff to get up. I have to bear the loud TV – you can’t hear it well, because of the pain.

Oh, yes, fill in the bottles with more water, so that they’re within hand’s reach and don’t spill. Pour you a cup of juice as you want something different from the water, but you’re too stiff to get up.

And run all the small errands you want me to without complaining or saying a word.

“Don’t forget that you have to prepare dinner for your father and brother!!! Why don’t you use this and pour the liquid in that. Cut it like this, not the way you do it. Don’t forget to add…” Grrrr, stop it! I am not ten any more. And if you want me to do something, let me do it myself. I do NOT need your guidance any more. I will ask, if I do!

You can get up early and make them breakfast, but you cannot cook the dinner?!? How come? You can fold yourself to fill in the washing machine, but you can’t stretch to put the laundry on the ropes to dry up. How come?

Oh, yes. It’s easier for you someone else to do it. It’s easier just to lie in bed and complain about the acute form of your sickness. Though just a month ago you’ve seen that you can improve, ‘cause you did, and you can stay like that – it just requires a little effort. But NO! You don’t want to go and visit the doctor. You won’t eat strong food to improve. You won’t stop the coffee. You won’t eat the food I’ve prepared for the rest of the family.

You’ve heard on TV years ago that it’s incurable and it’s easier for you. It’s your excuse to expect everyone to help you and be around you. To treat you with respect and attention. To serve you. To tiptoe around you.

Well, I am sick and tired. I am pissed off. And I need rest.

I know that I won’t tell you that F2F, ‘cause even if I do and the end everyone will blame me again for your condition. I am the bad one. I am the one that cannot keep her mouth shut and tells the evil truth. I am the one who causes you distress by saying the truth and your condition aggravated again, just when you started improving.

But I’m tired and pissed off. And I’ll type it up.

I’m just wondering … who would do it for you, if I were married and lived away??

I just need a hug. A thank you now and then, for doing YOUR job.

A hug from the Angel of Mother’s Love, ‘cause I know that I won’t get one from you. You are too sick to do it (or at least that is your excuse for everything you don’t want to do).

Now I’ll get back to my translation, ‘till you beep me again to run the next errand for you.



* Both quotes are taken from Lorna Byrne’s book “Angels in my hair”

Small Differences

Малките разлики

Или малките камъчета, които обръщат колата


До теб:

Познаваме се отдавна, макар и задочно. Ти наскоро ме преоткри. И си говорихме. Цяла нощ. Осъзнахме, че имаме много общи неща. Повече от колкото сме очаквали. Повече от колкото човек се надява да срещне в някой друг.
Но в същото време за десетте дни от нашето подновено задочно познанство, аз се вгледах и в другата страна, в малките разлики, които съществиват между нас. Малките камъчета, които ни правят толкова различни и може би несъвместими.

Аз говоря и използвам английски език свободно, защото започнах да го уча , когато бях на седем. Дори го наричам, моя втори роден, защото започнах да пиша ръкописно на английски преди да започна да го правя на български.
Ти заяви, че никога не си го харесвал.

Може нивото ми по-руски вече да не е идеално, но бях на 5, когато майка ми ме научи на първите думи и нямах навършени 6, когато кандидатствахме за първи клас в Руското училище и не ме взеха защото бях „малка” и защото се притесних на интервюто. Изкарах още една година пред-учлищна и след това ме записаха в кварталното училище, защото родителите ми работеха на смени и беше по-близо.

Ти имаш в автобиографията си само сръбски и руски като чужди езици.
Аз използвам свободно английски, почти толкова руски. Освен това мога да чета свободно на френски и да превеждам от езика. Вярно е, че се замислям когато трябва да подредя собствените си изречения, но в един нормален разговор разбирам 90+ процента от говора, а останалото ми идва по смисъл.
Учила съм и две години испански в университета. За мое съжаление от този красив език ми остана много малко, защото почти не ми се е налагало да го използвам в 10те години от завършването ми.
Но благодарение на горните три езика мога дори да разбирам разговор на италиански.

Опитваш се да ме дразниш на тема музка, като ми говориш само за чалга и поп-фолк. Е, наречи ме летяща в облаците, надменна или не живееща в реалността, но не слушам и не ме интересува този тип музика.
Вярно е, че и там има смислени текстове, които говорят за нещата от живота, но в същото време има и предостатъчно, които отразяват все по сриващото се ниво на обща култура, липса елементарни познания по граматика и изкривяването на цялото ни общество.
Може да съм старомодна или живееща в облаците, но предпочитам останалите стилове музика.
С удоволствие куфея на един як рок концерт и пея с групата ако и знам текстовете. Харесва ми да танцувам танго. Този тип музика изразява най-добре изречението, че „танцът е вертикално изразяване на хоризонтални желания”. Тангото е чувствено, страстно и предизвикващо, а в същото време трябва да ти идва от вътре, защото в танца човек изразява себе си и своето светоусещане.

Ти ми предлагаш да отидем на „Зелени камъни”. Е, аз ти предлагам да отидем на салса парти и така да се развихрим, че да остане само танца, след който да сме забравили всичките си проблеми. Да танцуваме час и накрая да се чувстваме като след маратонско бягане.

Ти ми говориш за ходене на кръчма всяка втора вечер. ОК, но може ли да бъде на пиано клуб с жива музика? Да послушаме вокала как пее Бийтълс или Тангра или Дийп Пърпъл.
Или саксофонистката те докосва с изпълнението си „Mercy”. А пианистът ти изпълнява „Memories”, че си представяш Бродуей и как Барбара Стрейзън пее на живо и най-тънката струна в душата ти се къса. Как пианистът завършва джаз вечерта с Ададжио-то на Антониони.
А знаеш ли кой е Ленърд Коен? Какво мислиш за музиката на Пиацола и би ли отишъл на подобен концерт доброволно?

Ти пушиш. Аз не.
Казвам ти, че не желая цигарен дим в дома си, а ти търсиш вратички в системата и ме питаш дали на терасата може.
Обяснявам ти, че до толкова не ми понасят цигарите, че мога да направя подобен на астматичен пристъп в много задимено помещение и ти мълчаливо ме слушаш, но малко по-късно аз чувам в слушалките как запалката ти щраква за пореден път като фон на разговора ни.

Аз съм родена край морето. Ти в планината. Аз обичам планината с нейната величественост и тишина, вековно спокойствие и чистотата. Но въпреки това морето си остава моята голяма любов и споделям принципа, че „всичко, което е далеч от морския бряг е провинция”.

Превърнала съм вниманието към детайла от недостатък, който дразни околните (някои го наричта дребнавост), в полезно качество, което ми помага да правя по-добри фотографиии, да улавям момента. Може вече да не щракам като японски турист, но нося фотоапарата на всякъде със себе си, той е част от дамската ми чанта.

От 1993 година ходя в Астрономическия клуб на Варненска обсерватория. Макар и да познавам само основните съзвездия и никога да не съм си поставяла за самоцел да им уча звездните велични (нещо доста необходимо за един метеорен наблюдател) винаги, когато имам възможност се спирам и се любувам на нощното небе.
Ти обръщаш ли му внимание? Кога последно се загледа нагоре?

Обичам да медитирам. Занимавам се с енергийни практики. Когато съм ти споменавала общо използвани думи от тази сфера ти искрено си признаваше, че си ги чувал, но не знаеш за какво става въпрос.

Днес цял след обед четох книга. Имам цяла купчинка на масата до леглото си – криминална, екшън, за медитации, за личностно усъвършенстване, фантастика, за арменския геноцид, руски хумор... Тази, която четох е смес от психология и история на изкуството.
Ти кога последно чете книга. В какъв стил беше?

Говорим си по телефона. Аз ти обяснявам, че имам работа, но ти добавяш още нещо и пак започваме. А трябваше да затварям...

Благодаря! Благодарение на теб осъзнах, колко досадни можем да сме понякога жените с непрекъснатото си дърдорене и търсене на внимание.

Говорим си по скайпа. Ти мърмориш понеже ме чуваш как чукам по клавишите. Искаш моето внимание на 100%. Трудно е, когато разговорът тече само за идеята.

Спи ти се. Прозяваш се, но въпреки това вместо да си легнеш и да си починеш и двамата сме на линия и продължаваме да си бъбрим. За разни дребни неща.
Вярно е, че влюбените го правят и им доставя удоволствие. Но аз не съм. И ми доскучава.

Сега ме питаш дали съм си мислила за теб... и дали съм искала да ти се обадя по телефона днес.... и защо не съм...

Не знам дали въобще ще се влюбя в теб. Не вярвам във връзките от разстояние. Опитът ми до сега винаги е показвал, че каквото и да си говорите/пишете/споделяте, когато се срещнете в истинския живот нещата са доста по-различни.

Създавала съм и имам истински приятели срещнати чрез интернет.
Един от тях се омъжи за моя позната – с нея се запознахме в един междуградски автобус, а те двамата се запознаха покрай мен.
Друг, макар и далеч, и макар и да се чуваме средно два пъти в годината все още ми е добър приятел и може би, един от хората, които ме разбират най-добре.

Но връзки – не. Или може би...
Единствената от която се получи нещо повече ми даде най-прекрасната седмица в живота ми. Седмица, в която се чувствах специална. Седмица, която не очаквах да се развие по този начин. Седмица, в която почувствах какво е да си желан и обичан. Седмица, която ме накара да преосмисля всичките си връзки до този момент. Седмица, която ще помня цял живот.

Продължихме контакта по интернет. Успях да се срещна отново с него година по-късно. Нямаше нищо общо. Бяхме като двама чужди, които се познават случайно. Разликата беше толкова драстична, че не бях сигурна, че общувам със съшия човек. Последния ден се скарахме така жестоко, че контакта прекъсна. Завинаги.

Това беше последната капка. Макар и моята романтична душа да копнее за същите неща, които споделяхме в онази дълга он-лайн нощ, съзнанието ми ме връща в реалността всяка сутрин. Тя, реалността, ми напомня, че за да има една смислена и дълготрайна връзка „малките камъчета” не трябва да съществуват; че трябва да имаме повече общи интереси; че няма смисъл да се опитваш да промениш другия, защото няма да се получи; че опитите са равносилни да си блъскаш главата в дебела тухлена стена всеки ден, преструвайки се, че я няма....

А ти – колко камъчета преброи?

Love or money

Maybe most of us have faced the dilemma at least once in their lives? Or maybe not? But what would you choose, if you have to? I asked myself these questions last night, listening to a conversation...

Two girls. Both in their mid twenties. Both students. Friends, and for some time now, flatmates.

One coming from a smaller town and a loving family. Came to the big city to study in the Secondary School. Living more or less on her own since then. Working since 18. Now - an university student. And working in a dry cleaning for the summer period for 200 euro/month.
Dates, but secretly in love. Though, optimist for the future.

The other one - born in the big city. Daughter of an university professor. Locked up at home to study, study, study... Few friends approved. Boyfriends banned. Till the day she's totally exhausted but her pride says Enough and Nevermore and she moves out of her parent's house.

She keeps studying (an University student atm), works here and there, but the economic situation does not allow her to earn enough to make a living.
Has a long term boyfriend, though their relationship is like the tide - coming and going. He yells at her sometimes, tries to beat her now and then, still, they love each other.
For seven years now...

But she met another guy two years ago. He's older, good looking, has class and style and money. A businessman. A married man. He's treating her well, always gentle and caring. He knows the story of her life and the fact that she's in love with another guy. He travels a lot because of his business and is back in the big city every summer and they keep on meeting...

Now she's fed up even more. With the lack of money. She doesn't want to pretend that 200 euro/month are enough. Exhausted with her everyday trials to make ends meet. With the struggle called 'her life'.

Craving to get some love, a place to to feel safe and loved, and cared of. So, she's made up her mind. She's leaving. Going with the businessman, who will give her more than her basic needs.

She knows that she'll be a mistress. The other woman. But she's ready to trade her attention for some money and a good lifestyle...

This is not the end of the story. Maybe I will learn some more of it in the future. Maybe not.

But the decision of this girl, this young woman really struck me. It made me think... about the parents and their wishes and unaccomplished ambitions, about the way they push their children to fulfil the elders' dreams. About the friends and boyfriends and the relationships we form with them.

About all the life choices we make. Every day.

So, what are you doing right now? What do you do for a living? Do you like it? Who chose it for you? Are you happy with it?

What about the person next to you? Is he/she the one?

What did you choose?

What will you choose? Love or money?


***

Edgar Allan Poe - The Raven