Photos, Thoughts and More

I am pissed off! Really!

Do I look like a babysitter? A nanny? Or am I an accountant? Or your personal assistant? Or...? Or maybe you think that I am your dog and you can whistle at me and I will run towards you waving my tail?

Well, no! No way! This time you really got me pissed off. I don't intend being any of the above and running to you every time you need something done.

If you need an accountant - hire yourself one. Instead of moaning that you cannot find one, get up in the morning instead of 2 PM; go to town instead of hiding in the house and complaining about the weather and get yourself one!!!
I am not an accountant, neither a VAT expert. Moreover, I am not interested in being one!
Doing you a favour and asking questions for you to get the situation clarified, does not mean that I've taken the "clever" pill and I know everything.

I've found you the declarations. Two pages. Just two pages! And it only takes to fill in the company data and submit them. Everyone can fill them in on a computer or by hand.

Ah yes, you expect me to get on the bus, travel 250 km one way (3 hour ride) and get to the village, to your latest hermit place, to take you by the hand and take you to the revenue agency, so that you can be present when I submit YOUR declarations. Or maybe you intended to give me a Letter of Attorney, so that I can travel another 60 km and submit them on my own?

Because you have such a short fuse that 10 minute waiting will be too much for you. Well let me tell you something. I had to wait more yesterday, when I submitted my papers.

As for the car, just to let you know, if you do it on your own - it will take at least one day waiting on the different queues. Don't know about the electricity company. Your region is serviced by a different one.

So, yes, it will take a minimum of 2 full working days to get these 3 things done. But I don't have the free time to travel around and cross half of the country, just because you're living in that house since last summer, but you haven't found yourself a new accountant yet.

And no, I don't intend to be your babysitter or show patience to your grumpiness.
I have more important and more interesting things to do than bear your moods.

So get up and go find yourself an accountant, because this time I am really pissed off!

Малките разлики

Или малките камъчета, които обръщат колата

До теб:

Познаваме се отдавна, макар и задочно. Ти наскоро ме преоткри. И си говорихме. Цяла нощ. Осъзнахме, че имаме много общи неща. Повече от колкото сме очаквали. Повече от колкото човек се надява да срещне в някой друг.
Но в същото време за десетте дни от нашето подновено задочно познанство, аз се вгледах и в другата страна, в малките разлики, които съществиват между нас. Малките камъчета, които ни правят толкова различни и може би несъвместими.

Аз говоря и използвам английски език свободно, защото започнах да го уча , когато бях на седем. Дори го наричам, моя втори роден, защото започнах да пиша ръкописно на английски преди да започна да го правя на български.
Ти заяви, че никога не си го харесвал.

Може нивото ми по-руски вече да не е идеално, но бях на 5, когато майка ми ме научи на първите думи и нямах навършени 6, когато кандидатствахме за първи клас в Руското училище и не ме взеха защото бях „малка” и защото се притесних на интервюто. Изкарах още една година пред-учлищна и след това ме записаха в кварталното училище, защото родителите ми работеха на смени и беше по-близо.

Ти имаш в автобиографията си само сръбски и руски като чужди езици.
Аз използвам свободно английски, почти толкова руски. Освен това мога да чета свободно на френски и да превеждам от езика. Вярно е, че се замислям когато трябва да подредя собствените си изречения, но в един нормален разговор разбирам 90+ процента от говора, а останалото ми идва по смисъл.
Учила съм и две години испански в университета. За мое съжаление от този красив език ми остана много малко, защото почти не ми се е налагало да го използвам в 10те години от завършването ми.
Но благодарение на горните три езика мога дори да разбирам разговор на италиански.

Опитваш се да ме дразниш на тема музка, като ми говориш само за чалга и поп-фолк. Е, наречи ме летяща в облаците, надменна или не живееща в реалността, но не слушам и не ме интересува този тип музика.
Вярно е, че и там има смислени текстове, които говорят за нещата от живота, но в същото време има и предостатъчно, които отразяват все по сриващото се ниво на обща култура, липса елементарни познания по граматика и изкривяването на цялото ни общество.
Може да съм старомодна или живееща в облаците, но предпочитам останалите стилове музика.
С удоволствие куфея на един як рок концерт и пея с групата ако и знам текстовете. Харесва ми да танцувам танго. Този тип музика изразява най-добре изречението, че „танцът е вертикално изразяване на хоризонтални желания”. Тангото е чувствено, страстно и предизвикващо, а в същото време трябва да ти идва от вътре, защото в танца човек изразява себе си и своето светоусещане.

Ти ми предлагаш да отидем на „Зелени камъни”. Е, аз ти предлагам да отидем на салса парти и така да се развихрим, че да остане само танца, след който да сме забравили всичките си проблеми. Да танцуваме час и накрая да се чувстваме като след маратонско бягане.

Ти ми говориш за ходене на кръчма всяка втора вечер. ОК, но може ли да бъде на пиано клуб с жива музика? Да послушаме вокала как пее Бийтълс или Тангра или Дийп Пърпъл.
Или саксофонистката те докосва с изпълнението си „Mercy”. А пианистът ти изпълнява „Memories”, че си представяш Бродуей и как Барбара Стрейзън пее на живо и най-тънката струна в душата ти се къса. Как пианистът завършва джаз вечерта с Ададжио-то на Антониони.
А знаеш ли кой е Ленърд Коен? Какво мислиш за музиката на Пиацола и би ли отишъл на подобен концерт доброволно?

Ти пушиш. Аз не.
Казвам ти, че не желая цигарен дим в дома си, а ти търсиш вратички в системата и ме питаш дали на терасата може.
Обяснявам ти, че до толкова не ми понасят цигарите, че мога да направя подобен на астматичен пристъп в много задимено помещение и ти мълчаливо ме слушаш, но малко по-късно аз чувам в слушалките как запалката ти щраква за пореден път като фон на разговора ни.

Аз съм родена край морето. Ти в планината. Аз обичам планината с нейната величественост и тишина, вековно спокойствие и чистотата. Но въпреки това морето си остава моята голяма любов и споделям принципа, че „всичко, което е далеч от морския бряг е провинция”.

Превърнала съм вниманието към детайла от недостатък, който дразни околните (някои го наричта дребнавост), в полезно качество, което ми помага да правя по-добри фотографиии, да улавям момента. Може вече да не щракам като японски турист, но нося фотоапарата на всякъде със себе си, той е част от дамската ми чанта.

От 1993 година ходя в Астрономическия клуб на Варненска обсерватория. Макар и да познавам само основните съзвездия и никога да не съм си поставяла за самоцел да им уча звездните велични (нещо доста необходимо за един метеорен наблюдател) винаги, когато имам възможност се спирам и се любувам на нощното небе.
Ти обръщаш ли му внимание? Кога последно се загледа нагоре?

Обичам да медитирам. Занимавам се с енергийни практики. Когато съм ти споменавала общо използвани думи от тази сфера ти искрено си признаваше, че си ги чувал, но не знаеш за какво става въпрос.

Днес цял след обед четох книга. Имам цяла купчинка на масата до леглото си – криминална, екшън, за медитации, за личностно усъвършенстване, фантастика, за арменския геноцид, руски хумор... Тази, която четох е смес от психология и история на изкуството.
Ти кога последно чете книга. В какъв стил беше?

Говорим си по телефона. Аз ти обяснявам, че имам работа, но ти добавяш още нещо и пак започваме. А трябваше да затварям...

Благодаря! Благодарение на теб осъзнах, колко досадни можем да сме понякога жените с непрекъснатото си дърдорене и търсене на внимание.

Говорим си по скайпа. Ти мърмориш понеже ме чуваш как чукам по клавишите. Искаш моето внимание на 100%. Трудно е, когато разговорът тече само за идеята.

Спи ти се. Прозяваш се, но въпреки това вместо да си легнеш и да си починеш и двамата сме на линия и продължаваме да си бъбрим. За разни дребни неща.
Вярно е, че влюбените го правят и им доставя удоволствие. Но аз не съм. И ми доскучава.

Сега ме питаш дали съм си мислила за теб... и дали съм искала да ти се обадя по телефона днес.... и защо не съм...

Не знам дали въобще ще се влюбя в теб. Не вярвам във връзките от разстояние. Опитът ми до сега винаги е показвал, че каквото и да си говорите/пишете/споделяте, когато се срещнете в истинския живот нещата са доста по-различни.

Създавала съм и имам истински приятели срещнати чрез интернет.
Един от тях се омъжи за моя позната – с нея се запознахме в един междуградски автобус, а те двамата се запознаха покрай мен.
Друг, макар и далеч, и макар и да се чуваме средно два пъти в годината все още ми е добър приятел и може би, един от хората, които ме разбират най-добре.

Но връзки – не. Или може би...
Единствената от която се получи нещо повече ми даде най-прекрасната седмица в живота ми. Седмица, в която се чувствах специална. Седмица, която не очаквах да се развие по този начин. Седмица, в която почувствах какво е да си желан и обичан. Седмица, която ме накара да преосмисля всичките си връзки до този момент. Седмица, която ще помня цял живот.

Продължихме контакта по интернет. Успях да се срещна отново с него година по-късно. Нямаше нищо общо. Бяхме като двама чужди, които се познават случайно. Разликата беше толкова драстична, че не бях сигурна, че общувам със съшия човек. Последния ден се скарахме така жестоко, че контакта прекъсна. Завинаги.

Това беше последната капка. Макар и моята романтична душа да копнее за същите неща, които споделяхме в онази дълга он-лайн нощ, съзнанието ми ме връща в реалността всяка сутрин. Тя, реалността, ми напомня, че за да има една смислена и дълготрайна връзка „малките камъчета” не трябва да съществуват; че трябва да имаме повече общи интереси; че няма смисъл да се опитваш да промениш другия, защото няма да се получи; че опитите са равносилни да си блъскаш главата в дебела тухлена стена всеки ден, преструвайки се, че я няма....

А ти – колко камъчета преброи?